Въпросът дойде от лекарка. Не от случаен човек, не в коментар под публикация, а от човек, който всеки ден вижда отблизо какво означава да отглеждаш дете с тежко увреждане в тази държава.
Попита ме съвсем спокойно, почти със съчувствие: как намирам сили все още да живея тук, а не съм заминала за държава като Германия, която се грижи за хора в моето положение, вместо да ги оставя на произвола на съдбата.
Не отговорих веднага. Защото въпросът не беше обиден. Беше честен. И точно затова беше тежък.
Сравнението, което никой не иска да прави, но всички правим
Всеки родител на дете с увреждане в България рано или късно сравнява. Не от завист, а от умора.
В Германия семейство, което отглежда у дома дете с най-тежка степен на потребност от грижа, получава само като помощ за грижа 990 евро месечно. Отгоре има отделна месечна сума за облекчаване на грижата, както и годишен бюджет от над 3 500 евро, с който семейството може да плати на някой друг да поеме грижата за известно време, за да може родителят да си почине.
Тук аз и много семейства като моето разчитаме на около 400 евро месечно. Без бюджет за почивка. Без някой, който да поеме смяна.
Не пиша това, за да кажа, че в Германия е лесно. Не е. Там също има бюрокрация, чакане и семейства, които се борят. Но там системата поне тръгва от предположението, че родителят не може и не бива да носи всичко сам. Тук тръгва от предположението, че ще се справи.
Защо въпросът звучи толкова разумно
Когато чуеш числата едно до друго, заминаването изглежда очевидно. И наистина, много семейства го правят. Тръгват не защото не обичат България, а защото обичат детето си повече от удобството да останат у дома.
Разбирам ги напълно. Никога не бих осъдила родител, който е избрал да замине.
Защо още съм тук
Отговорът ми не е героичен. Не е и напълно рационален.
Тук е домът ни. Тук са хората, които познават Лора, специалистите, които са я виждали да расте, и близките, които ни държат, когато е тежко. Тук синовете ми ходят на училище, имат приятели и живот, който не искам да изкореня. Да заминеш с дете с тежко увреждане не е просто смяна на адреса. Това е започване на всичко отначало: език, лекари, документи, системи, всичко, в момент, в който силите и без друго не стигат.
И има още нещо. Ако всички, които можем, заминем, кой ще остане да променя нещата тук? Децата с увреждания в България няма да изчезнат. Семействата им ще продължат да се сблъскват със същите стени. Някой трябва да остане и да ги бута.
Точно от тази мисъл се роди „Мястото на Лора“.
Да останеш не означава да приемеш
Остана ли, не означава, че съм се примирила. Означава, че съм избрала да се боря тук, вместо другаде.
Да останеш означава всеки ден да виждаш разликата между това, което е възможно, и това, което е налично. Означава да знаеш, че някъде другаде грижата за дете като твоето се смята за обществена отговорност, а тук все още се смята за лична съдба.
И точно затова искам това да се промени. Не за да няма въпрос като този на лекарката. А за да няма нужда никой да го задава.
Какво ви моля
Ако четете това и сте родител, който обмисля дали да остане или да замине, искам да знаете, че и двата избора са избор от любов. Не сте сами в който и да е от тях.
А ако четете това и искате да помогнете, семействата, които остават, имат нужда от вас. Всяко дарение към „Мястото на Лора“ помага терапията да не спира, а семейството да има на кого да разчита. Можете да се присъедините като дарител, доброволец или партньор. Свържете се с нас или подкрепете каузата директно от сайта.
Защото колкото повече хора застанат до нас, толкова по-малко ще ни питат как намираме сили да останем.
